Латинският език не е мъртъв, убива го този, който го преподава зле

Интервю с проф. Луиджи Мираля, президент на Accademia Vivarium Novum, дадено за електронното издание Il Sussidiario през април 2009 г.

Проф. Мираля, съществува впечатлението, че днес в Италия обучението по класически езици съществува само като един вид наследство от миналото. Вие как преценявате най-общо обучението по латински и старогръцки в нашата страна?

Въпросът за класическите езици в Италия и до голяма степен и в другите страни в Европа има дълбоки исторически корени, които отвеждат най-малкото до края на XVIII в. Тогава хора като Фридрих Август Волф и Вилхелм фон Хумболт, които са авторите на концепцията за Formale Bildung („формално образование“), виждат изучаването на латински така: „изключително средство за упражняване на определени способности на човешката душа“. В Италия тази постановка на въпроса, която ражда граматико-преводния метод в обучението по класически езици, навлиза по-късно и за определен период се противопоставя на дидактическата система, която идва от времената на Ренесанса. Но след 1860 г., включително по идеологически причини, „научният метод“ е въведен със сила и резултатите още в началото са катастрофални. Още през 1894 г. министър Марини се вижда принуден да свика комисия, която да удостовери резултатите от новата методология. Президентът на тази комисия, Джовани Пасколи (един от най-големите италиански поети, творил на италиански и латински език - бел.ред.), произнася тежка присъда, но независимо от това идеологията взима връх и обучението продължава по същия начин. Въпросът се проточва през целия изминал век до момент, в който се стига дотам да говорим за новия метод като „традиционен метод“.

Кои са негативните ефекти от този „традиционен“ метод на преподаване?

За метода, който в момента има превес в италианското училище, бих казал, че е подходящо да извикаме заедно със Сенека: Utinam tantum non prodesset: nocet! Учениците се учат да мразят с непримирима омраза граматиката, скучните текстове за превод, които трябва да се разгадават, непонятните класически автори, от които безплодно трябва да научат наизуст един неразбираем превод, скалъпен от море от безбройни и несмилаеми бележки. Също и изучаването на текстовете от римската литература в такава ситуация се свежда често до повтаряне на чужди мнения за стила, употребата на езика, реторическите похвати: защото бедният ученик, който не разбира нищо от текста и който често не чете (или по-добре не „дешифрира“) дори няколко реда от текста, няма основа, върху която да мисли самостоятелно, и, доколкото е възможно, самостоятелна критическа оценка. Има и сериозен риск, че тук се извършва един обратен подбор: един толкова дедуктивен метод рискува да предпочита и да поставя на първо място този тип ученик, който следва пасивно някакви нареждания; от друга страна бива „наказван“ ученик, който има независима и свободна мисъл, който обича живата и настояща реалност. Не само че не са за похвала постоянното прилежание, способността за самообладание и упражняването на рационалните способности; на мен ми се струва парадоксално, че брилянтността на интелекта и желанието да свържеш verba и res, "думите" и "нещата" в изучаването на класически езици са един вид за порицание, сякаш са грях, а не добродетел.

Стигаме до pars construens: Академия „Vivarium Novum” (www.vivariumnovum.net), на която сте президент, разпространява в Италия обучението по латински и по старогръцки посредством „естествения метод“ (“Methodus natura”) на датчанина Ханс Орберг: в какво се състои синтезирано основата на този метод на обучение?

„Естественият метод“, приложен от Орберг за латинския, и колкото са моите възможности – от мен самия за старогръцкия, не е съвременно изобретение. Всъщност това е „директният“ или „индуктивен“ метод, който до голяма степен е използван в школите на хуманистите и след това; както казах по-горе поне до края на XVIII в. в цяла Европа. Той започва от „значещия контекст“, първоначално конструиран ad hoc, впоследствие оригинален, който предоставят разпределените за изучаване думи, морфология и синтаксис, заедно с многобройни примери, вплетени вътрешно в една непрекъсната и увлекателна история, която служи за мнемоническа опора и като мотивация за учене – в учебника по латински за начинаещи сякаш имаме един „роман“ за превратностите в живота на една familia Romana от II в. сл. Хр. Текстовете са илюстрирани per se (сами по себе си): вече не става дума за „енигмата“ на превода, а за текстове, които постепенно следват нивото на познания, които ученикът е придобил, защото той е в състояние да ги разбира на момента, без необходимост да превежда на своя език. Ученикът „излиза“ колкото е възможно по-малко от езика, който изучава, и носи в съзнанието си, заедно с детайлни и подредени обяснения, това, което е срещнал в текстовете, само след като го е видял приложено в един текст или в примери, които са разбираеми. Така за доста кратко време се усвояват морфологията, синтаксиса, лексиката, които трябва да се владеят и разпознават без колебание в текстовете на авторите. Vox maiorum (гласът на предците) достига по този начин до ушите на младежите от съвременната епоха, които по този начин водят диалог с Цицерон, Сенека, Салустий и Вергилий, а не са принудени да се занимават повече с непоносими логически задачи и загадки.

Следователно Вие подкрепяте отказване от това, което погрешно се нарича „традиционен метод“ и препоръчвате този метод на преподаване?

Въпреки че вярвам силно в свободата в преподаването и в автономията при избора на методи, които не могат да бъдат налагани на никой преподавател, си позволявам, въз основа на своя собствен опит и на този на многобройни преподаватели от цяла Италия и други части на света, да препоръчам тази дидактическа система. Дали другият метод е изпълнил предназначението си за „формиране на ума“ и „развитие на логиката“, или не, това други ще преценят: аз, който смятам, че не може да съществува друг аргумент за защита на обучението по латински в училищата освен този най-прост, че това е езикът, чрез който достигаме до огромно наследство от антични, средновековни, ренесансови и следренесансови текстове, въпросът, който току-що обсъдих, няма голямо значение. Латинският е ключ към цялата европейска култура – към литературата, правото, философията, историята, богословието, природните науки, антропологията, себепознанието и познанието на другите култури. Обаче всички съкровища, които той може да разкрие, остават добре пазени в шкафовете и касите на творбите, чрез които те са ни препредадени, ако езикът не е овладян така, че да могат да се четат свободно цели книги от автори като Еразъм, Коперник и Спиноза. Граматико-преводният метод по самата си същност не позволява това. Индуктивният метод обаче не само е успял с поколения учащи през вековете, но, стига да е приложен със строгост и професионализъм, дава доста добри резултати и днес.

Преходът от дедуктивен към индуктивен метод (не само за класическите езици, но и за италианския и за целия природоматематически цикъл) би ли могъл да бъде един генерален отговор на въпроса за успешната работа на нашите ученици?

Индуктивният метод е без съмнение по-увлекателен и съставлява един стимул за преодоляване на по-неприятните трудности и за събуждане на интерес у младежите дори и в сферата на природните науки и математиката. Не бих искал обаче да бъде объркван с някаква „леснотия“ и с „празен педагогизъм“, които от известно време са навлезли в италианското училище, с реториката на „правенето“, на „оперативността“, на „сръчността“. Истинската цел, която всеки педагог трябва да си постави, е да води постепенно своите ученици до развитие на способностите за абстракция, които им позволяват да се освободят от придържането към отделните факти, за да стигнат до изводи, идеи, аргументи, дори закони, които да важат в по-общ план, така че [учениците] да не са обвързани с конкретен случай. Това е единственият път, чрез който те да не са подчинени на необуздания поток на модерното в определения момент, на калейдоскопската промяна, на преобладаващото мнение. Не трябва да забравяме онзи риск, който предвиждаха Олдъс Хъксли и Рей Бредбъри: рискът да превърнем учениците само в дресирани двуноги, а не в мислещи същества. Ето това е, от което се страхувам: не от това някой просто да се ограничава само до изхождането от дадено нещо, за да стигне до универсалното, но от това да е закотвен за единия сетивен факт, с отслабнала способност за абстракция.

Какво смятате за предложението, подкрепяно от мнозина, обучението по класически езици да се превърне в избираемо? Това би ли допринесло за по-доброто им изучаване, или е крачка към пълната забрава на латинския и старогръцкия (в момента в Италия има около два милиона ученици, изучаващи латински и около 600 хиляди – старогръцки. Това прави Италия страната с най-широко разпространение на класическото образование в света. – бел. прев.)?

Смятам, че превръщането на латинския и старогръцкия в избираеми предмети би било сериозна грешка. Причините за това са няколко – едните чисто теоретични, други – практически. Който предлага това, изхожда от идеята, че класическите езици са част от специализирано познание, запазено за този, който иска да се посвети на „лабораторно“ и „научно“ реконструиране на античния свят. Латинският обаче позволява достъпа до нашето вековно наследство и четенето не само на Цицерон и Сенека, но и на Елред и Абелар, на Бартоломео де лас Касас и на Нютон, на Енеа Силвио Пиколомини и на Пико дела Мирандола, на Еразъм и Галилей. Смятам, че не може да имате съзнание за историческото развитие на професията, която упражнявате и на материята, която изучавате, без integros accedere fontes, т.е. без да пристъпите към самите оригинални извори, което само латинският позволява. Според мен въпросът стои само в методите, защото е очевидно че един ученик учи пет години по четири или пет часа седмично един език и в края не е в състояние да чете дори Евангелието, следователно няма причина това нещастно положение да продължава напред. Щом е показано, че само за две години учениците могат да достигнат състояние, в което да четат и да вкусят една известна част от хилядолетната литература, написана на латински език, смятам, че трябва да се съгласим, че за приемането на един инструмент, който е от такова културно значение, си струва усилията той да бъде включен със съответното нему време в училищния curriculum.

А кои са аргументите от практическа страна, които показват, че класическите езици не бива да се превръщат в избираеми предмети?

Дори от практическа гледна точка запазвам мнението си, че превръщането им в избираеми би било беда. Имал съм възможността да анализирам добре ситуацията в училищата във Франция и отчасти в тези в Англия, в които от време латинският е избираем, а старогръцкият е почти изчезнал. Така, разрушителният ефект върху обществото (докато при нас всяка квартална сергия е все още пълна с джобни издания на антични автори, в Париж и дори в Оксфорд те са се превърнали в стока за книжни плъхове) е този, че във Франция например, учителят по латински не може да изисква много от своите ученици, които, ако той се превърне в по-взискателен, напускат групата и избират друг предмет, оставяйки го без „клиенти“ и така и без работно място. Този тип тирания влияе доста негативно върху качеството на преподаване, което точно заради това е доста ниско. Превръщането на латинския в избираем предмет, накратко, би определило ефективното и категорично негово изчезване от италианските училища. 

Превод от италиански: Димитър Драгнев. Оригиналната публикация се намира на този адрес.